Архитектурно – музеен резерват ”Арбанаси”

Арбанаси е село в централната част Северна България. Намира се на 5 км североизточно от Велико Търново, на високо плато, разделящо старопрестолния град от съседната Горна Оряховица, която е жп възел с централно значение за България.

Най-ранните сведения за съществуването на Арбанаси са от края на XV – началото на XVI век. През този период то е владение на висши сановници в Османската империя. В годините след 1541 г. селището става собственост на великия везир на империята – Рустем паша. Възползвайки се от властта си той осигурява на Арбанаси изгоден статут, обявявайки го за дервенджийско селище. Срещу задължението да охраняват близкия проход, жителите му са освободени от доставки за армията и редица данъци. Преди смъртта на собственика му през 1569 г., Арбанаси и три близки селища са регистрирани като вакъф на Рустем паша. С приходите от вакъфираните селища, са изградени джамии, медресета, тюрбета и други богоугодни обществени сгради в Цариград и Русе. Значими парични суми се изпращат в Мека и Медина. От друга страна, живеещи в селищата от вакъфа християни имат редица привилегии, като най-осезаемо от тях се възползват жителите на Арбанаси.

Узаконените привилегии превръщат Арбанаси в примамливо място за живеене. Наличните официални документи илюстрират тенденция към постоянно нарастване на броя на жителите на селището. В селището живее население с албански, български, гръцки и влашки произход, а обединяващия го фактор е източноправославното му вероизповедание. Важна роля за интеграцията на това пъстро по своя етнически произход население играят използвания гръцки език и писменост. В селището живеят представители на фамилии, чийто корени са от средите на балканската и византийска средновековна аристокрация.

Статутът на селището, данъчните облекчения, гаранциите за собствеността, обстоятелството, че е населено само с християни са предпоставките, обусловили бурния му икономически просперитет. Един от основните поминъци на населението е джелепчийството. Арбанашките търговци-джелепи закупуват и угояват по пасищата едър и дребен рогат добитък. Клането му е извършвано в кланниците на селището през късните есенни месеци. Месото е обработвано във вид на пастърми, суджуци, наденици, сушени и пушени езици. От лойта са произвеждани свещи и сапун. Кожите са обработвани и по този начин е осигурявана суровина за кожарските работилници. Основен потребител на месните продукти и кожарските произведения е столицата на империята – Цариград. През XVII в. значителен подем бележи лозарството. Силно развито е бубарството. Арбанасчани са сред най-големите производители и износители на обработена коприна.

Приоритетно място в икономическия живот заема търговията. В началото на XVII в. арбанасчани активно са вплетени в международната търговска дейност. Особено интензивни са контактите с Трансилвания, благодарение на привилегиите, предоставени на търговците от трансилванския княз Георг I Ракоци. В продължение на десетилетия арбанасчани председателстват и участват в управителните тела на конституираните в Сибиу и Брашов търговски компании.

Наред с търговията арбанасчани се включват в монетните спекулации извършвани между Сибиу, Брашов, Свидов и Цариград. В резултат на това в селището е образуват големи парични депозити. Запазените данъчни регистри дават сведения какви занаяти са били практикувани в селището – казанджийство, шивачество, бояджийство, обущарство, чехларство, златарство и др.

Съществен фактор даващ отражение върху общия просперитет на Арбанаси е образованието и организацията на учебното дело. През XVII в. към храмовете в селището функционират килийни училища.

Изключително важна роля в живота на селището играе Църквата. От средата на XVI в. до края на XVIII в. в Арбанаси са издигнати, многократно разширявани и стинописани 7 храма. В Арбанаси резидират търновските митрополити. Превръщането на селището в един от големите центрове на православието го прави чест обект на посещение от йерарсите на източните патриаршии.

Бурното икономическо и културно развитие на Арбанаси е насилствено прекъснато през 1798 г., когато е нападнато и опустошено от кърджалийски дружини. След известен период от време селището постепенно се възстановява от погрома, но никога не достига предишния си блясък.