Църква Света София – град София

„Света София“ е православна църква в българската столица София. Построена е върху основите на няколко по-стари църкви от времето на римския град Сердика, разрушени от набезите на готи и хуни. През II век на това място е имало римски театър, a през следващите векове са издигнати последователно няколко храма.

Историята на София е тясно свързана с храма „Света София“ (на гръцки: Αγία Σοφία), който подобно на „Света София“ в Константинопол е посветен на „Премъдростта Божия“ – едно от имената на младия Исус Христос.

Това, а не изхождащото от него име на мъченицата София, става и названието на града от ХІV в. нататък. Храмът е най-древната светиня на града, построена в най-високата му по онова време част и прочула го надалеч из Римската империя. Първият раннохристиянски храм е издигнат вероятно в началото на IV век, недалеч от античната арена на Сердика, където са загинали християнски мъченици (част от останките на построената през II век арена са в непосредствена близост, под сегашния „Хотел Арена“ и „Гьоте институт“) и сред източния езически и християнски некропол на Сердика. Вероятно е предназначена да бъде мартириум (параклис на гроба на мъченици) или гробищна църква (там по-късно е намерен сребърен реликвиар). Построяването на тази, а не е изключено и на следващата, църква на това място едва ли е станало без одобрението и подкрепата на император Константин I Велики, който често е отсядал в града.

Най-старата по-голяма църква на същото място, чийто под с римски мозайки е запазен до днес, е базилика от средата на IV век. През 343 г. тя става седалище на известния Сердикийски събор. До VI век в сградата са направени множество промени и основни престроявания. В средата на века църквата е така пострадала от нашествията на хуни и готи, че император Юстиниан Велики заповядва тя да се изгради отново като голяма базилика, посветена също на Божията премъдрост. Смята се, че оттогава вече над 1400 години тя неотменно носи това име. След 809 г. когато хан Крум включва Средец в държавната територия на България и особено след покръстването ѝ през цялото българското средновековие храмът продължава активно да се използва предимно като градска съборна църква и обичайно място за погребения, поради близостта на градския некропол. По времето на Второто българско царство (XII – XIV век) тя придобива статута на катедрална митрополитска църква.

След османското нашествие базиликата е превърната в джамия – издигнати са минарета и са унищожени уникалните стенописи. Най-вероятно сградата за пръв път е разрушена по време на земетресението от средата на XV век. В края на XVI век тя е отново възстановена като джамия от османския велик везир от хърватски произход Сиявуш паша. Отново през 1818 г. и 1858г. сградата пострадва сериозно от силни земетръси, минарето пада и сред турците се пуска мълвата, че са разгневили християнския Господ и джамията е окончателно изоставена. Оцелялата част е превърната на склад и се използва като такъв до Освобождението, когато на 4 януари 1878 г. пред сградата с благодарствен молебен тържествено са посрещнати войските на руските освободители на генерал Гурко. Църквата днес няма камбанария. Камбаната ѝ е окачена на високо вековно дърво в градината пред входа. За кратко към края на XIX век сградата е била използвана като наблюдателната кула на столичната пожарна команда.